За розовото християнство и антифашизма

Наскоро стана дума за фашизма и за това, че е твърде лекомислено да се разглежда като идентичен с комунизма, защото е създаден с нарочната задача да бъда негов контрапункт. Тогава приведох едно изказване на Чърчил, което ще приведа и сега:

„Фашизмът е триумфална борба срещу зверските страсти и апетити на ленинизма и средство против руската отрова. Фашизмът е движение, оказало услуга на целия свят“.

Ако това изказване ви звучи странно, то е защото е направено през 1927 г. на обща пресконференция с Мусолини. Вижте как еволюират значенията на думите! Днес като се каже „фашизъм“, чувствата са съвсем различни, но не се променя причината за неговото възникване. Впрочем и „либерализъм“ няма нищо общо със значението си в началото, и той е преместил конотациите си силно към пейоративната част на спектъра.

Помня, че в края на 1980-те много нашумя книгата на Желю Желев „Фашизмът“. Тя описваше фашизма, пък читателят сам трябваше да си направи извода колко много той прилича на социализма, в който живеехме. Смела книга, борческа. Обаче две неща да си приличат, изобщо не означава, че са едно и също или че не са в конфликт помежду си.

Да вземем Coca-Cola и Pepsi. Признайте, че си приличат твърде много, но все пак са в жестока конкуренция помежду си. Подобно е положението при Mercedes и BMW, както и при много други двойки марки в една и съща пазарна ниша. Вземете две марки бутилирана вода. Те не се различават видимо по друго, освен по марките. И все пак влизат в жестоки PR войни помежду си. Помня една такава (и аз участвах тогава), в която едната вода каза за другата, че зъбите на децата ви ще пожълтеят, ако я пият, а пък другата каза за първата, че извира изпод бунището. Така е и с комунизма и фашизма – може по същество да са еднакви, но пак са от двете страни на барикадата.

Парадоксално е, но за да могат две страни да враждуват качествено, те трябва да си приличат или да са от един порядък. За да има какво да делят. В случая с фашизма и комунизма това са душите на хората.

Сигурно вече се питате каква е връзката с розовото християнство? Търпение!

След Втората световна война в думата „фашизъм“ е инвестирано много. Тя е превърната в клеймо, което като ти го сложат, вече нямаш право да се обаждаш. „Болшевизъм“ също е кофти дума, но не е нищо в сравнение с „фашизъм“. Сега всеки може да носи по себе си петолъчки, но я да опита да си тури свастика! Допустимо и дори готино е да имаш фланелка с Че Гевара, но я си направи една с Ото Скорцени, например (избрах него, защото един познат все пак си направи)!

А как публичните говорители си играят с думичката „фашизъм“! Ах, как си играят! И от двете страни, няма празно. Ето, Искра Баева го завъртя брилянтно:

„Като заличиха антифашистката съпротива, върнаха България във времето ѝ на съюзник на Третия райх“.

На което Огнян Минчев, който не само по техника на наратива, но и на външен вид все повече заприличва на нея, отговори:

„Срамота е рецидивът на това вече 80 годишно кривогледство! Да се изрисуват комунистите като „антифашисти“ е неправомерно от гл. точка на фактите - не на интерпретациите“.

Разбира се, че комунистите са антифашисти и фашистите са антикомунисти. А всъщност това им трябва, за да могат да едните наричат Путин „фашист“, а другите да го наричат „антифашист“, без да им се смеят и кучетата. Тоест и от двете страни искат да се възползват максимално от потенциала на думата. Ама ние знаем, че Путин е лош! Ама ние знаем, че го мразите! Но има и други думички освен „фашист“. Защо не кажете, че и Сталин е бил фашист? А, вярно! Имал е договор с Райха, значи не може да е друг. Да кажеш, че Путин е фашист, е все едно да кажеш, че мамелюкският султан на Египет Ал-Малик аз-Захир Рукн ад-Дин Байбарс ал-Бундукдари ас-Салихи е кръстоносец. Той пак е изверг, той пак е унищожител, но кръстоносец не е, тъкмо обратното.

Но нека всеки сам си „преценя“. Аз само ще очертая неоспоримите прилики и разлики между фашизма и комунизма, пък вие си решавайте.

Въпреки че по много и то основни показатели са еднакви, не можеш да наречеш фашистите комунисти, а комунистите фашисти. Те са непримирими врагове. А са непримирими врагове, защото:

1.Претендират за едно и също място – душата на масата;

2.Родени са едни от други – единият като реакция срещу другия;

3.Огледалният образ е непоносим;

4.Митовете им се изключват взаимно, макар структурата да е обща;

5.Спорят кой ще наследи умиращия либерален капитализъм.

Ханна Аренд, най-влиятелната изследователка на тоталитаризма, го формулира така:

„Комунизмът и нацизмът са двата варианта на едно и също явление – тоталитарното управление – но точно затова са смъртни врагове. Един свят може да събере много различия, но не и два тоталитаризма едновременно“.

А сега за „розовото християнство“. Докато сблъсъкът между фашизма и комунизма е сблъсък между две от разновидностите на злото, то сблъсъкът между християнството и „розовото християнство“ е сблъсък между добро и зло. Интересно е (всъщност няма нищо интересно), че повечето от онези, които твърдят, че всички лоши са фашисти, са „розови християни“.

Терминът (доколкото това изобщо е термин) тръгва от XIX век като критика на опита за приспособяване на автентичното християнство към съвременните либерални обществени норми, така че от него да бъдат отстранени положенията, които днешният човек намира за строги, неудобни или осъдителни. Тогава „розово“ означава приблизително „безконфликтно“, „приятно“, „без остри ръбове“, християнство сведено почти изцяло до любов, доброта, приемане и душевен комфорт. „Розовото християнство“ е едно сантиментализирано, „омекотено“ християнство. То е вид популизъм – да кажеш на народа, каквото той иска и очаква да чуе, за да те последва. Днешните „лидери на обществено мнение“ с всичко постъпват така, включително с доброто и злото, фашизма и комунизма.

„Розовото християнство“ говори за любов, но избягва или премълчава греха, сатаната, покаянието, аскезата, Страшния съд, ада, жертвата, Кръста, духовната борба и необходимостта човек да се променя, за да изпълни повелята на собственото си обтжение. Христос започва да изглежда преди всичко като утешител и проповедник на всеобща доброжелателност, а не и като Този, Който казва: „покайте се“, „вземи кръста си“ и „иди си и недей вече греши“. „Розовото християнство“ е християнство без Голгота — утешително, сантиментално и удобно, но лишено от трагизма и духовната взискателност на Евангелието

За „розовото християнство“ човекът се ражда идеален, а не осквернен от греха, и живее не за да се изкупи чрез страдание, а за радост, наслада и забавление. За „розовото християнство“ щастието е право.

Разбира се, много съвременни хора с безметежен живот се изкушават да се присъединят към „розовото християнство“.

А идеолозите на „розовото християнство“ трябва да бъдат поздравени, защото майсторски използват един похват – вместо да разобличават опонента, да се представят за него. Ето, ние сме истинските християни, защото се грижим за социалните придобивки и климатичните промени, а пък йерархията, клирът са ченгета от Държавна сигурност по върховете и пияници и развратници в низините. При боравенето с думата „фашизъм“ се използва същата техника на подмяната, но там, както казахме, не става дума за сблъсък между добро и зло, а за сблъсък между две разновидности на злото. Или иначе казано: използвай срещу врага си неговата собствена енергия – висш пилотаж в демагогията.

За мен основната битка, войната, за която си заслужава да се говори, е войната на сатаната срещу Бог и всички други колизии могат да бъдат сведени до това. Сега „розовите християни“ ще ме нарекат неграмотна и суеверна бабичка, но на мен не ми пука особено.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.